Аз съм трето поколение състезател, дядо ми е карал крос и мотор с кош
Автор: Йордан Йочев
Снимки: Lap.bg
Жулиета Ленкова-Апостолова е на 25 години от Плевен. От 2005 година се състезава професионално с мотори, а за пръв път се качва на две колела едва на пет. През 2019 г., когато взехме интервюто, имаше три републикански титли в клас 125 кубика (вече са 5, a през 2021 г. печели шампионска титла в клас SSP 300)
- Здравей Жулиета! Разкажи ми как жена се оказа един от водещите пилоти в един типично мъжки спорт?
- Всичко започна, когато бях на пет години. Баща ми ме качи на мотор за първи път. Силно казано мотор - беше едно детско колело с двигател от резачка за дърва. Той го приспособи, за да види дали ще мога да го карам.
- Баща ти те е запалил по мотоциклетния спорт?
- Аз съм трето поколение състезател – дядо ми е бивш състезател. Той е карал мотори с кошове, кросови мотори, а в последствие баща ми става също състезател. Ние сме четирима внуци и логично беше някой от нас да има желание или дарба.
Когато баща ми направи това моторче беше точно за това - да провери дали някой от внуците има талант. Качихме се всички, но само аз се отличих с някакви способности. За мен беше много лесно - точно като каране на колело.
- В кой от мото класовете започна кариерата ти на състезател?
Стартирах в клас „Скутери“. Тогава бяхме два класа – до 100сс и над 100сс. Аз бях в този до 100сс, с едно кросово моторче. Това беше и първата година на този клас. Бяхме много състезатели – около 30 човека на старта. Пистата тогава се състоеше от две части – по бетон и по пръст, което беше много интересно, а самият старт беше много вълнуващ, голяма емоция за мен самата. Не бях изживявала нищо подобно до този момент! Тогава финиширах на четвърта позиция, което си беше постижение, защото бях много малка – четвърти клас.
- Кога се качи за първи път на 125-кубикова пистова машина?
- Беше през 2008 година, направих едно състезание със скутерите в Кюстендил и тогава Богдан Николов (шеф на федерацията по мотоциклетизъм-б.а.) каза на баща ми, че мисли, че вече е време да се кача в по-големия клас. Качих се на пистата в Долна Митрополия, някъде май месец беше и всъщност интересното беше, че на първото ми състезание завърших първа, което беше малко късмет, защото първите двама леко се удариха.
- Колко често тренираш с мотора? Къде се подготвяш?
- Тренировките ми протичат по следния начин: когато има организиран трак дей и някакъв вид каране, обикновено на писта Дракон в Калояново, товарим мотора и тръгваме от Плевен. Отиваме там за един, два или три дни. Там центроваме мотора, тестваме го как се държи на пистата, дали има нужда от някакви подобрения. Понеже при нас финансите са доста оскъдни, ходим от време на време в Гърция, на пистата край град Серес и там караме, но по-рядко. Въпросът за физическата ми подготовка е малко смешен. Нямам нужното време да се подготвям по някакъв начин по-сериозно физически.
- Какво работиш?
- Работя в Пощата и по-точно в Булпост.
- Трето поколение жена, състезава се с мъже и ги побеждава. Имаш доста интересна история.
- В интерес на истината ми е много хубаво, особено като побеждавам мъжете много се кефя. Доказвам, че жените по нищо не отстъпват поне в този спорт. Може би в другите класове нещата са по-различни. Но в нашия клас в много случаи имам преднина пред тях, защото женската злоба си е женска злоба и когато една жена се надъха да направи нещо и има стабилна мотивация, може да постигне и непостижимото.
- Спомняш ли си паданията, които си имала?
Точният брой не помня, но имам едно сериозно падане – на 16 май 2009 г. на пистата в Долна Митрополия. Грешката си беше само моя, защото не чух мотора, че се чупи, а при двутактовите мотори става много бързо и ако не го чуеш, се озоваваш в спешното с два хематома на мозъка. Това не беше най-лошотата част от падането, а фактът, че пропуснах състезанието и си провалих класирането.
-Двигателят е блокирал?
Да, блокира и при самото падане моторът е бил върху мен.
Случи се на правата, всичко става само за секунда и аз не съм го чула, от което се получава едно много неприятно падане и каската се пука и се забива в главата ми.
- Родителите ти имаха ли колебания дали да продължите след това изпитание?
- Хубавото от цялата тази ситуация е, че аз нямам никакъв спомен от самото падане, от целия ден, от престоя ми в болницата. Майка ми беше много против да продължа да карам, но с баща ми някак си успяхме да надделеем. Първото, което съм казала, след като съм се събудила, е било „Какво стана със състезанието?”. И те са ми отговорили – спечели го. Когато се е появил лекарят съм му казала, че следващото състезание е след един месец и съм го питала дали ще мога да участвам. И той ми отговори: „Хайде, следващото ще го пропуснеш, ще участваш на по-следващото”. И точно така се получи.
- Колко време прекара в болница тогава?
- Около десетина дни.
- Планираш ли да се качиш на по-мощна 600 кубикова машина?
- Многократно през годините сме го коментирали този въпрос с моя баща, впоследствие и с моя съпруг. Иска ми се да опитам поне, но едва се справяме с малкия клас от финансова гледна точка. А при големите мотори - например F600 или който и да е от другите големи класове, трябват например гуми при почти всяко каране. Няма да е, както при мен в 125, да си взема пет комплекта гуми за целия сезон и да изкарам някак с тях. Освен това скоростта е много по-сериозна. И вкъщи може би ще имам проблем със семейството ми, но с удоволствие бих пробвала.
- Качвала ли си се някога на 600-кубикова машина с чисто тренировъчна цел, за да видиш дали как се чувстваш на нея, какви времена даваш?
- Качвала съм се няколко пъти. Първо се качих на мотора на баща ми - той има една „Хонда“ 600 кубика. Покарах я в града. Има осезаема разлика в килограмите спрямо моя мотор „Априлия“. Впоследствие се качих на мотора на съпруга ми - „Кавазаки“, много е хубаво.
- Какъв е стилът ти на каране? Можем ли да ги сравняваме с тези на Мартин Чой или Ангел Караньотов?
- Стиловете на Чой и на Караньотов са феноменални. Аз само мога да си мечтая някога да карам като тях или поне като единия от тях. Моят стил е доста предпазлив. В по-голямата си част от карането съм много предпазлива спрямо другите пилоти. Мисля предимно за тяхната безопасност, след това за моята. Случва се, когато ми падне пердето да карам просто, както сметна за добре. Може би стилът ми е по-близък повече до този на Караньотов.
- Как успявате да оцелеете финансово в този спорт?
- Трудно ни е. Особено с таксите за участия, гумите и ежедневните разходи на самия мотор, защото той си има нужда от поддръжка. Сменяме бутала на две състезания и се опитваме да го съхраним по най-добрия начин. Като ходим да караме в Калояново, сменяме двигателя. Трудно е, и затова не искаме да се качим в друг клас, защото при нас е една идея по-евтино. Няма как да сравним всичките електроники и по-големите мотори със 125.
- Имаш ли треньор, който да работи постоянно с теб или баща ти играе ролята и на треньор, и на механик?
- Моят баща е всичко в едно. Той ми е треньор, механик, баща, в някои случаи лекар. Той се грижи изцяло за мотора, за мен самата като човек, като състезател и това да се чувствам добре на пистата.
Всеки един успех в моя живот е благодарение на майка ми и баща ми – на тях дължа вскичко! Пред годините те са хората, които ме подкрепяха и мотивираха. Благодаря им!
- За какво мечтаеш?
- В личен план най-вече искам да сме живи и здрави всички. Да имаме колкото се може по-добри успехи. В професионален план в интерес на истината толкова много години ми се случва едно и също, когато става дума за Източноевропейския шампионат. Цялата година съм първа по точки и в последното състезание се чупи мотора или аз падам и се чупи мотора и се класирам втора или трета. И си мечтая тази година да успея да се кача на най-високото стъпало и там.
- Какво бихте казала на другите жени, които харесват мотори или обмислят да се качат на мотор?
- Бих ги посъветвала да вярват повече в себе си. За жените няма невъзможни неща. И ако искат да карат мотор, било то по улиците или на писта, това е едно страхотно изживяване, което трябва да изпитат поне веднъж в живота.
- Ходила ли си на някакви мотоучилища или школи за вдигане на нивото или се учиш сама от каране по пистите и от опонентите си?
- Не съм ходила на нито едно мотоучилище или на какъвто и да е друг вид обучение. Най-вече се уча от грешките си, защото те са доста. От конкурентите си, в интерес на истината, не гледам нищо. Колкото пъти съм се опитвала по някакъв начин да извлека нещо от техния стил на каране, никога не ми се е получавало. Аз имам мой стил и не умея да се приспособявам към новите моди в карането.
- Уважават ли те твоите колеги като застанете на стартовата решетка или има някакво по-пренебрежително отношение?
- С повечето ми колеги и състезатели съм в много добри отношения. Имало е през годините единични случаи, когато не съм била в много добри отношения с конкурентите си, но това е било чисто от състезателна гледна точка. Просто нещо не ми е харесало в техния начин на каране спрямо мен, някакво изпреварване, нещо, с което са ми застрашат живота. Така че имало е случаи, в които сме изпадали в леки спорове.
- Най-сладката ти победа?
- Най-интересната ми победа беше в Гърция, когато успях да победя тогавашните си двама конкуренти Милен Георгиев и Християн Бузалковски. Беше едно удовлетворение за мен. И то така се получи, защото може би те гледаха към мен с известно подценяване. И аз им доказах почти през цялата година, без последните две състезания, че във всяко едно съм по-добра от тях. А най-голямата емоция, която изпитах от състезание е, когато през 2012 година карах на Истанбул парк на пистата. Не мога да опиша изживяването тогава. Беше нещо несравнимо. Тази огромна писта, със спукания, с изкачвания – беше превъзходно.
- Това ли е най-добрата или най-интересната писта, на която си карала?
- Да, това е тя. Тя е много дълга, с интересни завои кой от кой по-различен и беше удивително.
Каза в предварителния ни разговор, че за първи път тази година имаш спонсор.
През всичките тези години Богдан Николов се грижеше за гумите ми и част от консумативите, той беше човекът, който каза, че е време да се кача в по-големия клас и много от успехите си дължа на него.Но родителите ми ме финансираха и подсигуряваха вскичко нужно за мен, мотора и състезанията. И точно когато бях решила да спирам състезателната си дейност се включиха те – Unibat – едни невероятни хора, много приятелски настроени, много готини. Те ни подкрепят на всяко състезание и те са причината да се състезавам тази година.
Интервюто е публикувано на 15 август 2019 г. във вестник Телеграф