top of page
Writer's pictureЙордан Йочев

Детето не трябва да усеща лишения, а да се забавлява на мотора

Updated: Mar 22, 2022

Спонсорите в Испания бяха ангажирани и с образованието на състезателите



Пол Еспергаро е роден на 10 юни 1991 година в Испания. Състезава се в MotoGP заедно с брат си Алейш. Печели световната титла в клас Moto2 през 2013 г. Стана първият пилот, който спечели подиум за отбора на КТМ в MotoGP през 2018 г. Направи го само месеци след най-трудния момент в кариерата си – падане, което частично парализира ръцете и краката му вследствие възпаление на гръбначния стълб. Преди последния старт на писта „Сепанг” в Малайзия на 3 ноември тази година разказа за трудностите и пътя към най-високия клас в света на моторите.


 

Автор: ЙОРДАН ЙОЧЕВ


Пол, ти си най-бързият пилот на КТМ, каква е тайната ти?


Няма тайна, въпрос на много усърдна работа е, с мотора сме едно цяло. Работя с него от три години и усещането е, че се състезавам с мотор, който аз съм създал. Затова като се кача, го чувствам като свой. Супер уверен съм, мога да правя късни спирания и всичко останало, което ме прави бърз. Мигел, въпреки че сега е контузен, също показа добра скорост в някои стартове.


В MotoGP съотборниците споделят ли си данните от телеметрията?




В КТМ споделяме всичко както в заводския отбор, така и със сателитния. Споделянето на информацията помага много, защото аз никога не съм перфектен във всичко, винаги има нещо, което ми липсва в даден завой, може да е спирането. Затова информацията от различните пилоти, с различен стил на каране помага, за да се адаптирам към писти, на които имам повече трудности.


Т.е. съотборниците ти виждат къде спираш, кога подаваш газ?


Да, всичко - и това ми харесва, въпреки че тази година обикновено съм най-бързият. Те могат да видят всички мои „тайни” на пистата – кои са ми точките за спиране, ускорението, къде използвам двигателната спирачка, тракшън контрола, могат изцяло да копират моя мотор както геометрията физически, така и параметрите от електрониката, но в крайна сметка всеки пилот има различен стил.


Твоят какъв е и как се различава от стила на Зарко, който не успя да се адаптира въпреки таланта си?

Аз спирам твърде късно, дълбоко в завоя. Когато моят мотор се пързаля или е нестабилен, не ме притеснява особено. Йохан например има нужда от стабилен мотоциклет, който постига по-висока скорост


Колко инженери телеметрици работят с теб?


Непосредствено до всеки пилот в отбора има по двама. След това на втора линия имаме още петима. Освен това разполагаме с инженери в завода, които получават директно информацията от пистата и я анализират. Можем да кажем, че 20 души се занимават с това.


Разкажи ми за първия път, когато се качи на мотор.


Всъщност имам видео, може би не точно от първото ми качване, но на едно от първите. Беше с дъртбайк, близо до къщата ни, живеехме в планината и всъщност баща ми даде мотора на брат ми, който имаше едни допълнителни стойки, за да мога да се качвам на него. Тогава бях на три години.



И в твоя случай баща ти те е насочил по пътя към моторите?


Да, той никога не е бил професионален състезател, но обожаваше мотоциклетите. Състезаваше се с приятели в популярни градски състезания на аматьорско ниво и аз ходех да го гледам. Той не можеше да ни даде кой знае колко съвети за карането, но от него наследихме състезателния дух и адреналина към моторите. Моят брат (Алейш Еспергаро също състезател в MotoGP за отбора на Априля) и аз много се забавлявахме, от малки се хранехме преносно казано с мотори всеки ден. Това е причината да сме тук днес.


Ти си от Испания, повечето от пилотите са испанци и италианци, твоята страна подпомага ли по някакъв начин младите състезатели?


Помощта към младите пилоти е ключът към всичко, няма друг начин. И то не толкова самите състезатели, а техните семейства, за да може детето им да се занимава с мотори. Когато аз започнах, имаше специален клас за деца. Този клас беше спонсориран от различни компании, които помагаха на родителите да купят мотор, екипировка и детето да не мисли за лишения, а просто да се качи на мотора и да се забавлява. В края на краищата това е всичко, от което има нужда едно дете – да се радва, когато е на пистата и от там да започва да расте до професионален състезател един ден. Детето не трябва да вижда родителите си как страдат финансово.


В България на родителите се налага да плащат всичко сами и когато детето падне, със свои средства оправят мотора, купуват нова екипировка...


Това е големият проблем, защото в началото, когато е прекалено малко, детето не разбира за лишенията. Дори бащата да го крие от него, когато стане на 6-7 вече вижда как неговите родители изпитват затруднения. Моите родители не бяха богати - обикновени работници. Баща ми работеше в сервиз и ремонтираше коли, докато майка ми трябваше да полага грижи за три деца вкъщи. Не бяхме добре финансово, но в този момент различни фирми бяха край нас. Тогава икономиката на Испания просперираше и спонсорите ни позволиха да се състезаваме. Без тях съм на 99% сигурен, че сега нямаше да съм тук. Това е пътят и на Марк Маркез, тези компании по същото време помагаха и на Маверик, на Ринс, на брат ми. Една от тези компании е „Рак”, занимава се със застраховки за коли в Каталуня. Те са много внимателни и загрижени.


Какво имаш предвид под загрижени?


Ангажирани са, парите не се дават директно на семействата, а осигуряват мотор, екипировка... Освен това се включват в образованието на децата. Идват вкъщи и проверяват как върви ученето, казват ми, че ако не се справям добре в училище, кариерата ми ще приключи рано. Опитваха се да ни покажат какъв е животът, но спокойно и плавно. В резултат ние пораствахме по-бързо от връстниците си, но си оставахме деца. За тези компании резултатите на пистата бяха също толкова важни, колкото резултатите в училище. Логиката е, че ако не си фокусиран в училище, не можеш да си такъв и в останалите неща в живота. Учеха ни, че всичко е свързано, защото когато слезеш от мотора, ще трябва да видиш и да разбереш телеметричните си данни, ще трябва да разговаряш с механиците си по определен начин, ще ти се наложи да се държиш като мъж. Затова не е достатъчно да подпомогнеш просто финансово семействата, трябва да си страшно отдаден в проекта за млади пилоти. И резултатът е налице – всички каталунски пилоти стигнахме до MotoGP.


Кой беше най-трудният момент в кариерата ти?


Имах много падания със счупвания, но трудните моменти бяха два. Първата ми година, в която преминах от 125-кубиковите машини в Moto2, защото до този момент имах много победи, бях сред топ пилотите, но в горния клас изпитвах трудности. Вторият труден момент беше миналата година, сезон 2018. Получих жестока травма, бях на косъм от инвалидната количка (по време на падане на пистата в Бърно чупи ключица, а възпаление на гръбначния стълб го парализира временно). Дни след контузията взимах много обезболяващи, не можех да се състезавам, да тренирам, нищо не можех да правя. Не бях сигурен дали изобщо ще мога да се върна отново на мотора. В този момент семейството ми, приятелите и най-вече съпругата ми не спираха да ме подкрепят и бяха постоянно до мен. В крайна сметка се върнах и пак бях бърз.





Завърши тази трудна за теб година по невероятен начин – спечели първия подиум в историята на КТМ във Валенсия.


Третото място във Валенсия не беше просто подиум, а много повече за мен, защото дойде след най-трудната година в живота ми. Все едно някой виждаше, че съм страдал много, че съм се върнал, тренирал, работил здраво, и ми го праща като отплата за всичко, през което съм минал. Беше невероятно.


Интервюто е публикувано на 14 ноември 2019 г. във вестник Телеграф

14 views0 comments

Comments


bottom of page