Понякога да се наредиш на стартовата решетка само по себе си е успех, за който си заслужава да се разказва
Снимката над този текст е направена през 1997-а, денят трябва да е четвъртък, град Хасково, късен следобед. Тъкмо съм направил няколко не много разочароващи обиколки. В неделя е първият ми старт в републиканския картинг шампионат. Аз съм на 11 и до този момент съм тренирал единствено с комбинацията шуменска рама (шаси) и двигател Балкан 75 с бутало от резачка Дружба. С този карт направихме първите стъпки в двора на едно училище в село Слатина и после на пистата в Плевен. При излизане с него инструкцията беше лесно изпълнима - една обиколка караш на 2-а и 3-а бавно, докато загрее, после газ. Нефорсиран двигател, можеш да го държиш на втора цяла вечност, няма проблем. Трябваше да мисля единствено за траекториите и да завивам от най-външна към най-вътрешна точна, думата „апекс“ още не беше на мода.
Отиваме в Хасково още от сряда, защото не познавам пистата, не съм се качвал и на новата машината, с която ще се състезаваме - руска рама, вентилирани дискове отпред и отзад, високо оборотен 50-кубиков двигател с шибър и 4 скорости. Новият картинг бях виждал един единствен път до този момент в един гараж. При тази среща само чух двигателя - оборотите бяха оглушително по-високи от това, което познавах до този момент. Ако е настроен и всичко му е наред, беше най-бързият двигател в шампионата през този сезон, стига да има кой да го кара. Като всеки изцеден двутактов двигател, искаше висококачествено масло и в никакъв случай да не се задържа повече от нужното на определена предавка в критични обороти.
Тогава части за този двигател се намираха изключително трудно. В Мотобум баща ми питаше за стоманени сегменти (тъй като чугунените се закачаха в каналите на цилиндъра и се чупеха), но отговорът беше отрицателен. По това време в България нямаше Ибей, за Западна Европа имаше визи и като цяло да видиш пистов мотор или картинг в моя роден Ловеч беше събитие. Нямаше ги и препълнените магазини с екипировка като сега. Сряда беше пазарен ден и ако някой донесе нещо за продажба – това беше. За размери да не говорим. Екипът ми беше от кожа, която баща ми занесе на една шивачка и беше ушит в апартамента й.
Още първото излизане с новата машина на пистата в Хасково беше инфактно. Спомням си, че имаше и още един нов елемент, който чувах за първи път и допълнително ме объркваше – дърпаш смукача като те бутнем да запали и в края на правата го връщаш. Тази дума я чувах за първи път. Бутат ме, пали. Идва краят на правата, търся къде е смукача, почвам вместо пътя да гледам по двигателя, дали го намирам не знам, но продължавам. В моята глава загрявам по старата схема – първа обиколка втора-трета скорост, после даваме газ. Хубаво, ама това вече не е онзи спокоен Балкан, този на втора с малко газ вече „пищи“ и трябва бързо трета, ама аз си пазя третата за правата. Не съм чул виковете на баща ми по пистата, нито съм видял ръкомаханията му...Още след първите няколко завоя обаче се завъртях и картът спря, преди да успея да счупя двигателя (това стана ден или два по-късно).
Баща ми в емоцията си се закани, че това е първото и последното състезание. В крайна сметка след като неизбежното се случи и видях сметката на машината, дойде неделята и ние стартирахме извън класирането с тренировъчния двигател, който беше 62 кубика. Поне да събирам опит и обиколки. Този двигател беше по-мощен и компенсираше липсата на пилотски умения. На бавните завои (имаше един ляв, който много го отварях) двама-трима пилоти ме изпреварваха. След това идваше старт-финалната права и само с подаване на газ си връщах изгубените позиции. Карираният флаг го пресякох трети (без резултатът да се зачита, разбира се, но за мен нямаше ни най-малко значение). Вдигнах юмрук, както бях виждал да прави любимият за мен Деймън Хил.
След перипетите в Хасково нямаше следваща тренировка, на която да се поопознаем с новата машина. Следващият старт беше в Кюстендил, но ние го пропуснахме.
Отидохме на третото състезание от календара в Бухово. Пистата ми беше ужасно трудна. В петък карахме с тренировъчния 62-кубиков двигател за опознаване на трасето. В края на деня нещата позапочнаха да се случват и Димитър Мачуганов (друг пилот от най-високия клас) с широка усмивка: Дяволът май не е толкова черен, а? В събота сложихме състезателния двигател и дяволът пак стана черен, техническите проблеми ни сполетяха отново. Няколко завоя в гората за момент като че ли тръгваше и после пак нищо. Тръгнахме си безславно без изобщо да стартираме в неделя.
Следваща беше писта Враца - най-великото състезание. В петък карах на влажна писта със сликовете и сцеплението беше учудващо прилично, качвах се по-високо на бордюрите. При едно от тези качвания мисля, че закачих предния диск, по който остана следа. С двигателя нямахме проблеми. В събота се чудех дали мога да взема левия завой до боксовете с пълна газ на трета, баща ми ме насърчи да го направя и следващата сесия резултатът беше налице - излизане от пистата и забиване на новия преден спойлер в едно колче, за което беше закачена оградата. Изправихме го криво ляво.
Неделя - време за старт, бутат ме да палим, но пак проблем. Отваря баща ми мотора – сегментите счупени или изобщо ги няма, не помня. Започва да прави нещо, бързо сменя, препотява се, но е готов. Имаме време само за няколко обиколки за разработка преди първия манш. Аз се състезавам в най-малкия клас 50 кубика със скорости и неделният ден започва с нас. Между 8 и 12 деца заставаме на старта. След нас са стотачките – 100 кубика без скорости, следвани от мъжете в най-големия клас - двутактови 125 кубика двигатели с 6 скорости и водно охлаждане. Предходната година имаше и клас ЧЗ, беше най-многобройният, но беше премахнат.
Фалстартът
Нареждам се на стартовата решетка, стискам съединител, включвам първа и картът потегля няколко метра без да съм пуснал съединителя. Фалстарт. Въпреки че тръгвам преди останалите, картът не върви и аз съм последен или предпоследен. Карам го този първи манш и от очите ми не спират да текат сълзи. Не върви бе, не върви и нямам никаква идея какво да правя или какво не правя както трябва.
Втори манш - заставам на старта. Съединител, този път, за да не тръгне отново, с левия крак натискам спирачката с цялата сила, която имам. Първа, държа съединител. Светнал е последният червен светофар. Газта до средата с десния крак, три секунди, светва зелено, пускам едновременно спирачка и съединител и чудото се случва. Как и защо, не мога да обясня, но изпреварвам поне 3-4 деца още на старта, картът просто излетя.
В първия завой след правата влизам четвърти (от последен или предпоследен). Следва къса права, изпреварвам едно Малагути и хора, аз съм трети!!! Ще взема купа, ще се кача на стълбичката. Не само това, ами настигам шампиона – синът на автомобилния пилот Илия Геров - Христо, който води. Втори не помня кой беше, може би сузукито на Санди от Благоевград. Трябват ми обиколка две, за да поведа (това не ми се е случвало никога до този момент). Трудно е да се опише това чувство след всичката горчилка, която беше до тук и поредицата от разочарования. Дали си повярвах твърде много или тази еуфория тотално замъгли съзнанието ми, но се завъртях на един бавен десен и доста пилоти ме изпревариха. Бащата на един от състезателите ме бутна, запалих и продължих. Двигателят все още беше в отлична форма и ми помогна бързо да наваксам изоставането. Настигам пилот с обиколка, отново съм се върнал в играта. Тъкмо да го изпреваря в същия завой, на който се бях завъртял няколко обиколки по-рано, и познайте - чукнахме се леко и второ завъртане. Втори път ме бутат и продължавам с изоставане.
Щастието
Какво беше станало този втори манш, не знам, но картът вървеше извънземно, все едно искаше да ме направи най-щастливото дете на света, да ме компенсира за всички онези моменти, в които се бяхме измъчвали един друг. При излизането на правата виждах с периферното си зрение вляво от мен как родителите ми подскачат отстрани на линията до съдиите - баща ми дава знаци с отривисто вдигане и сваляне на юмрук да давам още повече газ, майка ми показва с пръстите на ръката колко обиколки остават. Реално това беше най-силната и непозната до този момент емоция, която някога бях изпитвал. Молех се този втори манш да не свършва никога, защото това беше денят, който всички бяхме чакали.
С 5 оставащи обиколки и много надежди състезанието за мен приключи, след като картът просто изгасна и не ми оставаше друго освен да отбия в тревата. Отпадането не беше нещо ново за мен, но този път ходех в боксовете с вдигната глава.
За последния старт във Варна пак потеглихме с тренировъчния двигател извън класирането, защото другият беше повреден. Този път и тренировъчният не беше в оптимална кондиция. Първият манш се забих в оградата на първи завой и нещо по окачването се счупи. За втория го оправихме, но бях далече от първите двама.
В края на тази първа година бях карал на четири от петте писти в календара и със сигурност през следващия сезон щях да сбъдна детската си мечта – да си тръгнем с купа.
Беше без значение от кое място ще е, просто исках купа и да се кача на стълбичката, защото до този момент само се бях снимал пред наградите и ми беше малко криво, че за мен нямаше. От картинг федерацията имаха други планове за бъдещето на спорта и взеха решението, че класът 50-кубика със скорости е до тук. Беше заменен от нов, на който не помня името. Вероятно днешният „мини“. При него двигателите бяха италиански, марка Комер, 60 кубика, ниско оборотни, значително по-бавни, няма съединител, няма скорости, само газ и спирачка. По мое мнение тази промяна забавяше развитието на децата, защото вместо да ги приближи към най-високия клас, ги отдалечаваше от него. По това време Павката Драганов (днес шампион в клас Ф600 по мотоциклетизъм на писта и година по-малък от мен) вече тренираше с ЧЗ 125 с 6 скорости, а те тепърва въвеждаха тези „косачки“, които се палеха и като такива - с дърпане на въже. По това време шефът на федерацията (днес успешен бизнесмен) имаше собствен отбор, за който се състезаваше заедно с брат си.
С последните пари и ние купихме на старо шаси Кали карт и 60-кубиков Комер от един германец, който по това време стопанисваше картинг пистата във Варна. В сравнение със стария карт – този нито спираше, нито ускоряваше. Трябваше стабилно преправяне (което в последствие беше забранено), за да тръгне.
Дори гумите за този клас бяха по-тесни от предишните, защото по-широките товареха и без това бездиханния Комер. Финансовите ни възможности стигнаха за точно два манша на писта Плевен, в които с нашата стара техника успявахме да държим зад себе си пилоти с по-голям бюджет. Няма да ви изненадам, като ви споделя, че и тук отпаднахме поради технически проблем. В моя полза беше обстоятелството, че познавах пистата със затворени очи и направихме чудесна битка с едно дете, което мисля караше с номер 5 от отбора на Радиал. Също така и факта, че баща ми беше сложил зъбаци, които ми помагаха да взимам старта на 1-2 състезателя, а поради конфигурацията на пистата, те после не можеха да ме изпреварят, въпреки че с по-леките шасита от моето бяха по-бързи.
Особености
Нито едно състезание не е било лесно и безпроблемно. Особено когато нямаш никакви спонсори и крайно ограничен семеен бюджет. Тогава една туба с масло, един комплект гуми или спойлери се купуваха с много стискане на зъби. Нямаше как да транспортираме карта до пистите. Трябваше да искаме бусове от други хора. По едно време сложихме багажник на покрива на колата и картът така стигна за старта във Варна.
Когато за първи път баща ми ме заведе да гледаме състезание по картинг във Враца през 1996 г., за да видя какво ме чака, спахме в колата. През следващата година, когато вече се състезавах, на последното състезание на пистата във Варна си държах каската с едната ръка, а с другата волана, защото беше няколко номера по-голяма и на четвърта в края на правата започваше да се върти и да ми пречи на видимостта. За втория манш Димитър Мачуганов ми даде да карам с неговия Нолан, защото бяха забелязали, че съм сигурно единсвеният пилот, който си държи каската с ръка на правата.
Спряхме с картинга, а аз продължих с карането предимно на BMX, защото не изискваше финансиране, а само промиване на рани. С баща ми продължихме да ходим като зрители на Долна митрополия, за да гледаме състезанията с пистови мотори и сайд кар, на Баховица (рали крос), на Липака (вилна местност край Ловеч) – мотокрос. Веднъж ходихме и на рокерски събор.
Може би това детство, пропито от бензинови пари, е причината две десетилетия след онова първо състезание в Хасково днес да товарим 20-годишен пистов мотор в един раздрънкан също 20-годишен бус и да ходим да караме по пистите за удоволствие.
И понеже с годините ясно виждам, че всичко е един миг, за себе си реших, че ще правя това, което обичам, и си намерих още една причина да се виждаме по-често по пистите - www.racebg.net
Тук ще Ви разказвам за състезатели, родители, механици, настоящи шампиони и такива от отминали времена, за интересни автомобили, мотори, за реставратори. За постиженията и трудностите, които не са се променили много от моето детство. И преди, и сега (ако не си затънал в схеми и не си окрал половината държава) да се наредиш на стартовата решетка, само по себе си е успех, за който си заслужава да се разказва.