• Йордан Йочев

Лора Христова: Мечтая за свобода

Updated: Oct 10

Важно е да връщаме обратно на обществото, в което сме израснали


 


Текст и снимки: Йордан Йочев


Снимах Лора за първи път на картинг пистата в Кюстендил през 2013 г. Тогава побеждаваше момчетата в класа си без никаква конкуренция.

Днес Лора е осъзната и пораснала млада дама, за която може да чуете, че е по-силна, смела и отговорна от повечето мъже на пистата, а и извън нея.


Здравей, Лора! Гледах едно твое интервю, в което пред колегата журналист Георги Иванов казваш, че за теб карането на картинг е свобода. Може ли да доразвиеш тази идея?


Да, описала съм го така, защото за няколко дни от една седмица, от един месец, ние бягаме в едно друго пространство. Адреналинът, скоростта, стремежът към това да си един по-добър пилот и по-добър човек - за мен това е еквивалент на свобода със сигурност.


Стремежът към това да си по-добър човек и пилот го свързваш с усещането за свобода?


Напълно.

Каза, че по някакъв начин това е и бягство от ежедневието.


Да. Вече съм на 20 г. и трябва да се грижа за себе си. Не е като едно време, свършвам училище или дори не ходя на училище, взимам си бележка и хайде на състезание. Вече идват отговорности, монотонност в ежедневието, които малко или много ни поглъщат, забравяме за мечтите си и това, което обичаме да правим. И когато се върна тук (на пистата) е един вид напомняне за мен какво точно съм и какво искам да правя.


Какви са отговорностите пред един 20-годишен човек като теб? С какво се занимаваш, разкажи малко за нашите читатели за твоя живот извън пистата.


Аз съм родена в Плевен, от почти една година живея в Пловдив. Просто не исках да живея при родителите си, смятам, че трябваше да се отделя, за да израсна повече. И тъй като не харесвам динамиката на големите градове като София, реших че Пловдив е едно малко по-уютно място за мен. И там животът те поглъща в работа, отговорности, домакинства - някак си не остава енергия и време да търся с какво точно искам да се занимавам и в същото време - дали това е нещо, което ще обичам да правя.


Студентка ли си в Пловдив освен че работиш там?


Не, взех си една година за размисъл или както се казва на английски “gap year”, в която да се ориентирам с какво искам да се занимавам в живота си и да изпробвам различни неща. Последните ми две години в училище бяха онлайн и се чувствах много изгубена. И не мисля, че беше време да запиша университет само защото родителите ми или всички други около мен това очакват.


Не очаквах този отговор.


Просто съм 100% искрена, това е другото нещо, в което вярвам - честността на един човек.


И отиде в Пловдив – там на квартира ли живееш, какво работиш.


Да, в Пловдив съм на квартира в кв. „Кючук Париж“, доста в южната част, намерих си я с помощта на Митко Гърков (баща на картинг пилота Любо Гърков) за доста добри пари и в момента работя във фирма като се опитвам да не позволявам монотонното естество на работата да ме поглъща.

Какво работиш в тази фирма?


Работя на телефон, давам коли под наем, „sales“ позиция само за клиенти от Великобритания.


Т.е. имаш един добър английски, след като продаваш на англичани?


Да.


Къде го научи?


Играя видео игри от много малко хлапе, мисля, че това е едно от нещата, които ми е помогнало да запали съревнователния хъс в мен. Играех основно шуутърси като CS където или мачкаш, или те мачкат. Така и научих английски.


Каква гимназия си завършила в Плевен?


Гимназия с преподаване на чужди езици, но за съжаление обучението въобще не бих казала, че беше качествено. Завърших с първи език немски, който научих, когато отидох да работя в Германия като станах на 18 г.


Работила си в Германия?


Да, за три месеца през 2020 г., когато започна Ковид кризата. С едни приятели решихме, че искаме да изкараме малко пари, хванахме си багажа и заминахме. Единственото, което имахме уредено, беше квартира.

А работа на място ли решихте, че ще търсите?


Търсихме си работа около 2 седмици, отидохме с грешната представа, че можем да си намерим работа с английски. И опря ножа до кокала. Писахме в една Фейсбук група Българи в Дортмунд (в този град се бяхме установили) и всякакви хора започнаха да ни пишат. Сметките вървяха, нямахме избор и съответно станахме, включително и аз, хамали за определено време. Товарехме кашони със стока, трябваше да се изпращат до различни държави. До работа беше 5 км с колелото на отиване, 5 км на връщане. Това го правех един месец, след което си казах, че няма да прекарам остатъка от лятото си така. Започнах да уча немски след работа, да търся нова работа и си казах, че от 100 места все на едно ще ми кажат „да“ и така стана. Успях да вляза в един луксозен ресторант като бариста, където хората ме учеха на немски, на това да съм организирана, дисциплинирана. Съответно аз си казах, щом аз съм първото българче тук, ще запомнят какво е българче и се скъсвах от работа. Като не работех, се учех как да правя кафе по-добре. И резултатът беше удовлетворителен и за двете страни. След това лято се върнах в Плевен да завърша 12 клас.


Родителите ти как гледаха на това приключение?


Със сигурност бяха много притеснени, особено в началото, когато нямахме все още работа. Тате постоянно ми звънеше и казваше: „Лори, не се занимавай с тези глупости, нали знаеш, че винаги можем да купим един билет и да се върнеш“. Но това мен още повече ме дразнеше, защото аз съм човек, обсебен от идеята за успеха в личен план. И нямаше как да се предам - да се предам означаваше за мен да не бъда себе си, да бъда някой друг. Нямаше как да си тръгна без да съм опитала да си намеря работа, без да прогресирам и вместо това да стоя на едно място и да съм погълната от отчаяние. За мен това е провал, да не опиташ, да задаваш въпроса: “Какво щеше да бъде – ако? Ако малко се бях напънал, ако бях опитал повече”.

Лора през 2013 г. на пистата в Кюстендил и Лора на трасето във Враца 9 г. по-късно.

Ти си от Плевен, това е малък град, който не предлага кой знае колко много възможности. Как успявате в такъв спорт, изискващ сериозно финансиране?


Аз карам, дори не мога да кажа от коя година, може би 2009-2010 г. Тогава карахме комерчета (марка двигатели). След две години се качих в клас мини, когато станах шампион. Тогава бях в своя пик. Тате много искаше да отидем да караме навън – баща ми и майка ми се занимават с бизнес от много години, още от падането на комунизма започват да експериментират с различни бизнеси и да се опитват да печелят, съответно и оттам идват повечето ни финанси. Мога да кажа, че живеем сравнително добре в сравнително бедна държава.

Тате имаше намерение да отидем да караме на световното, когато удари кризата през 2011 г. Нещата много се промениха, започваше да има все по-малко пари, затъвахме в кредити и много, много години сме ходили на състезание с пари на заем от този приятел, от онзи приятел. Вкъщи съответно също се нажежаваше обстановката. Нещата 90% от времето не се получаваха. Чупеше се нещо, нямахме пари за части и просто единственото нещо, което ни е държало през всичките години, е била надеждата, че някой ден нещата ще се оправят. Толкова много години просто надеждата е било единственото нещо, което ни е крепяло. Както казва Илон Мъск: „По-добре да си оптимист и да си в грешка, отколкото да си песимист и да си прав“.


И в крайна сметка бъдещето какво се оказа, по-добро ли е?


Идвайки тук днес след толкова много време, бих казала да. Всички тренират седмица, две, три, четири преди да започне сезонът. Аз буквално свършвам предишния сезон, идвам тук и се чувствам изключително добре, прогресирам много повече отколкото очаквам, справям се по-добре отколкото най-вероятно всички тук са очаквали. Но това нямаше да се случва, ако ежедневно не прогресирах и в личен план. Нямаше ме дълго време и се радвам, защото това означава, че наистина всичко е имало смисъл. Трябвало е да мина през всички тези неща, за да се превърна в човека, който съм днес. И той не е губещ.

Не звучиш като човек на 20 години.


Благодаря, често го чувам.


Оттук нататък накъде?


Надеждите ми са, че стъпка по стъпка ще вървим към по-добро бъдеще.


Как се промени картинг спортът в България за последните 10 г.? Днес за мен беше изненада, че няма клас KZ. Преди години, когато аз се състезавах, това беше най-атрактивният клас, който чакахме с нетърпение.


За жалост не знам дали е народопсихология, но според мен алчността и личните облаги са се превърнали в приоритет повече отколкото създаването на нещо смислено. Последните не знам дали да не кажа 10 г. много интриги сме видели с тате и много дърпане на чергата. Смятам, че това е основният ни проблем - че не сме обединени в една обща кауза и че не взимаме важни решения всички заедно. За мен е важно да връщаме на общественото, което ни е изградило в хората, които сме днес. И смятам, че повече хора трябва да се замислят и да си зададат въпроса, окей, какво мога да направя аз, за да живеем по-добре, тоест да се състезаваме по-добре, да се чувстваме на пистата по-добре, да сме повече хора. Как можем да накараме другия да се чувства добре и да привличаме хора, за да се забавляват и те?

Казваш, че трябва да се благодарни за това, което сме. Ти имаш ли авторитети или хора, от които черпиш вдъхновение?


През годините са се променяли многократно, защото е нормално на различна възраст да гледаш към различни хора като идоли. За момента в този етап на живота си бих казала, че майка ми и баща ми са най-уникалните хора в моя на живот, които са ме научили на многобройни неща - характер, как да отстоявам своето, кога си струва да се бориш за нещо и кога не. И какво е да си сцепваш задника от работа. Сега го правя и знам, че вътрешно в себе си си струва. Имам представа в главата си какво ще е бъдещето и за да го постигна, трябва много труд и постоянна работа.


За какво мечтаеш?


Може би ще прозвучи малко клиширано, но мечтая за свобода. Да съм финансово свободен човек, който прави каквото си иска без да пречи на останалите около него. Още по-важната част обаче е като финансово свободен човек да връщам с финанси или труд по някакъв начин на обществото, в което съм израснала. Дали ще се върна в Плевен и ще строя площадки за деца, дали ще съм на пистата и ще помагам с каквото и да е - косене на трева, трениране на деца - за мен е важно да връщаме обратно, защото само така можем да направим нашето бъдеще и бъдещето на децата ни малко по-добро.







796 views0 comments